Къде си ти, когато вечер тиха
прозореца ми със звезди подпира,
когато мрак на стълбите ми глухи
молби и разкаяния събира?

Къде си, щом луната начертае
пътеки, по които в сън да мина
и леден вятър скръб от скръб извае,
нажалена по две очи любими?

Къде си, щом душата проговори
негласно, в сън се гърчи и пулсира?
Къде си, щом в сърцето мъка стволи
и корените си до кърви впива?

Къде си, щом в несвяст, но ясно
с пресъхнали уста за тебе питам,
когато самота ядливо, властно
в отровните си пазви ме приспива?

Къде си,щом сълзи се стичат,
щом в болката дъхът ми спира,
щом искам да крещя, че те обичам,
а всъщност миг след миг по нещо в мен умира?

Нравится 4