В един дом с теб живеем. Но кафето,
което ми вариш, и хляба, който
ти давам аз, не са май всичко, дето
ни свързва в битието тъй спокойно.

Спокойно ли? Така си мислят само
онези, дето гледат ни отвънка.
Спокойно ли? Спокойното го няма.
Стената го дели, макар и тънка.

И колко е спокойно - ний си знаем.
И само нощем три деца ни сбират.
И тънката стена на двете стаи
изчезва помежду ни. И всемирът

насън ни сбира само във прегръдка,
ах, за която друг път време няма!
В един дом с теб живеем, но за глътка
любов - къде ти време! Ей ни двама

които нищичко един за друг не знаят!
Не сме ли всъщност две планети с тебе?
И тъжно обитавайки две стаи,
все ще се срещнем някога в безкрая,
оставяйки две шепи топла пепел.
Дамян Дамянов