Размисли за живота

07.10.2012

68, Разград, Болгария

Минало време на слепи недели -
собствен оазис в живота суров...
Питай ме, мамка му, как сме живели
само с едничката гола любов!

С моето страшно красиво мъжище -
гладни и влюбени... Делник нерад.
Спяхме на пода и нямахме нищо,
а ни завиждаше целият свят.

Колко се блъскахме... Колко, за бога!

Как се целувахме в оня момент,
в който сменихме добрата бърлога -
малката стаичка, с апартамент.

Влачихме, трупахме - мравчици същи,
фини завеси и скъп теракот...
Класика в жанра: мечтаната къща,
страшно модерна. Без капка живот!

Днес се търкаляме в лъскава спалня...
Толкова трепане, толкова зор!
- Как си? - ме питай! "Ми как! Идеално!
Имаме собствен перфектен затвор."

Ето ме - сдухано, нервно женище,
ти си с обем на гигантски картоф.
Къща, кола, обзавеждане - всичко!
Съквартиранти във свят без любов...

И така неизменно стигнахме края!!!

http://www.vbox7.com/play:59c3a44a&start=27

След всяка болка, разочарование и предателство -
научи се да продължаваш напред!

Когато те повалят, унижават и изоставят -
научи се да продължаваш напред!

Когато ти отнемат всичко, когато стъпчат радостта ти,
когато захвърлят доверието ти -
научи се да продължаваш напред!

Когато очите се пълнят със сълзи,
а дъжда вали навътре в сърцето..
Когато рухват мечти -
научи се да продължаваш напред!

Научи се да виждаш през бурята
и помни, че си ТУК и СЕГА ..
Вчера няма да се върне,
но ДНЕС все още има какво да направиш..

Научи се да продължаваш напред -
заради всяко сърце, което тупти и те чака,
заради всички очи, които се радват на усмивката ти,
заради ръцете, които пазят топлината на приятелството ти..

Светкавици винаги ще има, непредвидени удари също..
Но ти помни любовта, а не болката..
Помоли се...
И се научи да продължаваш напред!

Уморена, на края на времето,
ще приседна за миг на ръба.
Колко много от мене са вземали?

Колко дадох? Ще тегля черта.
И ще хвърля в измамната бездна
всяка мисъл за сметка и дълг.
Нека тежки обиди изчезнат.
Нека всичките болки мълчат...
И такава – във пъти по-лека –
ще разперя с надежда ръце.
Ето, вече си имам пътека!
Не пътека, а цяло небе...
И внезапно разбирам накрая
как летят всички птици без страх.
Не защото се раждат във Рая.
А защото го носят със тях.